ТЪКАННА ТЕРАПИЯ И БИОРЕГУЛАЦИЯ

През 1933г. теоретична обосновка на тъканната терапия дава акад. Владимир П. Филатов. В нейната основа било приложено проучване за биогенните стимулатори, които се образуват при неблагоприятни условия на съществуване (в състояние на "преживяване") в тъкани от животински произход - при ниска температура, а в тъканите от растителен произход - в условия на тъмнина (т.е. по време на адаптация към неблагоприятните условия). Биогенните стимулатори се явяват небелтъчни вещества, които представляват главно ябълчена, лимонова, млечна, янтарна карбонови киселини и две аминокиселини - аргининова и глутаминова киселина. Акад. Филатов считал, че стимулиращото действие засяга именно целия комплекс от тези вещества, които въздействат на нервната система, нейният вегетативен отдел, като чрез него стимулират или нормализират обмяната на веществата и много други функции на организма, като по този начин разширяват диапазона на адаптивния му капацитет и осигуряват превенция на преждевременното стареене.

В днешно време е установено, че тъканната терапия има стимулиращо и нормализиращо действие върху различни функции на организма. В резултат на нейното влияние се увеличава трофическата функция на нервната система, повишава се активността на щитовидната жлеза, надбъбречната жлеза, панкреаса, увеличава се образуването на адренокортикотропен хормон, отделянето на кортикостероиди, газовата, интерстициалната и фосфорната обмяна, стимулира се функцията на ретикуло-ендотелната система и регенеративните процеси. Запазването на консервираните тъкани и парентералното приложение на тъканни препарати, способстват за нормализиране ритъма на дишане, сърдечната дейност, показателите на кръвта, pH и др. Заедно с това, реакцията на болка намалява, повишава се аглутининовият титър, комплемента на свързващите вещества в серума, възстановява се или се повишава функцията на различни ензими.

Основен принос за развитието в изучаването на тъканната терапия прави акад. Михаил П. Тушнов (руски микробиолог и патофизиолог). През 1930г. той предлага парентералното приложение на органотерапевтични препарати - хистолизати (физиологични разтвори на продуктите от киселинната хидролиза и ензимно разпадане на белтъците на съответните органи): тестолизат (от тестисите), овариолизат (от яйчниците), лутеолизат (от жълтото тяло на яйчниците), тиреолизат (от щитовидната жлеза) и др.

Тъй като продуктите на тъканния разпад притежават специфичност, тя се изразява по-силно, в зависимост от това колко са близки по състав до тъканните белтъци, а обратно, колкото са по-различни по състав, толкова повече се снижава тяхната аминокиселинна специфичност. Тези препарати, според акад. Тушнов, възбуждат съответния орган. В зависимост от дозата и реактивното състояние на органа, това възбуждане може да повиши неговата функционална активност, или да го потисне до атрофия. Активните съставки на лизатите представляват продукти на първичния разпад на белтъци: албумини, пептиди, полипептиди, като тези високомолекулни вещества запазват способност да причиняват специално насочено физиологично стимулиране на хомоложни тъканни белтъци. Въз основа на същия принцип за специфичност на органите, Миягава О. (1936г) предлага парентерално въвеждане емулсии на органи, тъй като изследвания на японски учени са показали, че въвеждането на емулсия на епитела на бъбречната кора увеличава диурезата, въвеждането на емулсия на черния дроб увеличава жлъчкоотделянето и т.н.

С появата на нови фармацевтични технологии за "внимателна" екстракция на тъкани, вместо тъканни лизати, вече се използват почистени от баластни вещества препарати, на основата на екстракти от тъкани (плацента, простата, далак, костен мозък, хрущялни субстанции, стени на съдовете, миокарда, тимус, тъкан от главния мозък, кръвен серум, еритроцити и др.)

В резултат на насочено търсене на носители със съответния регулаторен ефект, били открити три принципно различни групи ендогенни съединения: пептиди, нискомолекулни РНК, гликопротеини на клетъчната микросреда.